doubttrigger

Модерните проблеми на българския политически живот не започват през 20-те години на текущия век, нито през 1989-а. Те започват през 1944-та година, когато страната е поставена в рамките на съветски модел, белязан от репресии, политическа полиция, масово следене и централизирано овладяване на всички институции. В рамките на десетилетия е изградена сложна мрежа от партиен елит, офицери и сътрудници на Държавна сигурност, контролирани структури в МВР, съдебен апарат, стопанство и обществена инфраструктура с централизирано управление. Макар козметично изменени след “промените” наследниците им са все още тук – във всеки сектор на управлението и във почти всяка политическа партия и управленска структура.

За разлика от Чехия, Полша, балтийските държави или дори Източна Германия, България не провежда лустрация, не отваря архиви в пълния им обем, не провежда процеси за престъпленията на режима, не изгражда институт за памет или механизъм за преходна справедливост. Преходът се случи без справедливост или възмездие. Мрежите от миналото не само оцеляха, но се адаптираха. Преструктурираха се в политическо влияние, икономическо надмощие, медийно присъствие, контрол върху службите, зависими общини и публична администрация. Полу-трансформацията не разпадна стария ред. В много отношения старият ред погълна трансформацията. Това е омагьосаният кръг.

Препятствието на „зависимото“ общество

Вътрешните зависимости, съществуващите йерархии и наследените мрежи обхващат десетки хиляди работещи в ключови институции и приблизително четвърт милион души, ако включим свързаните с тях структури. С техните семейства общият брой достига около половин милион — близо една десета от населението на страната. Това не са „врагове“. Това са хора, чието съществуване е оплетено в система, която не са създали, но в която са принудени да живеят. Много от тях са икономически зависими, други — институционално, трети — в капана на лоялности, които са по-стари и издръжливи от нововъведената демокрация. Това не е извинение за безхаберието им или липсата на морал. Проблемът е там, че имаш съсед, роднина, приятел или работодател, който е директна пречка по пътя към реформата. Най-големият враг обаче е невежеството и страха. В демократична държава натискът не може да означава заплаха или репресия. Натискът трябва да бъде силата на прозрачността, закона и равния шанс всеки да избере честния ред пред наследената среда на страх и зависимости. За съжаление, последните са унаследени и не могат да бъдат премахнати за десетилетия, камо ли за денонощие.

Уязвимите общности и превръщането на гласа в стока

Зависимите региони, маргинализираните групи, включително част от ромските и турските общности, често са превръщани в политическа стока не заради етническа специфика, а заради структурната бедност, липсата на образование и зависимостта от местни властови посредници. Това е механизъм, а не “характеристика“ на хората. Решението не е наказание, а сила: образование, защита, икономическа свобода, независима полиция, свободни медии и институции, които могат да защитят слабия от силния. Други държави унищожиха подобни модели чрез прозрачност и институции, а не чрез репресия и рекет.

Уроци от други постсоциалистически общества

Източна Германия отвори архивите на Щази и оголи механизма на репресия. Чехия въведе дълбока лустрация и забрани на бивши кадри да заемат ключови постове. Полша създаде Институт за национална памет и въведе няколко вълни на декомунизация. Балтийските държави ограничиха достъпа на бивши съветски служители до стратегически институции. Техният общ успех се базира на три истини – справедливостта е възможна без реваншизъм; прозрачността е по-силна от страха; паметта е единствената трайна защита на демокрацията.

Опитът за отвличане на протеста и битката за легитимност

Българските протести са най-автентичният източник на демократична енергия в страната. Те са хоризонтални, доброволни, спонтанни и честни. Но колкото повече хора вярват в тях, толкова по-силна е мотивацията на наследените мрежи да ги компрометират. Опити за проникване чрез платени провокатори, инфилтрация на агенти на хаоса, медийни манипулации, лъжи, хибридни атаки, “контра-протести” — всичко това вече се случи и ще продължава да бъде капан. Целта е проста: да се разруши доверието, да се създаде умора, да се внуши, че „всички са еднакви“ и че няма смисъл от борба. Протест без структура е лесна мишена. Протест с ясно самоорганизиране, публичност и граждански механизми е много по-трудно да бъде овладян. Там е разковничето.

Необходимостта от Граждански събрания/сдружения

България се нуждае от постоянни граждански събрания — форум, където случайно избрани и доброволно включили се граждани могат да обсъждат закони, да следят процедурите, да изискват отчетност и да поставят червени линии пред институциите. Събранията не са алтернатива на парламента, а негов коректив. Те превръщат енергията на протеста в дълготрайна гражданска структура.

Няма демокрация без памет. Престъпленията на режима преди 1989 г. трябва да бъдат изучавани — с документи, свидетелства и честност. Младите трябва да знаят как функционира машината на страха и най-вече да търсят отговори и да задават правилните пърпоси. Възрастните трябва да си върнат способността да различават злоупотребата и да не се страхуват. Семействата в зависими региони трябва да имат инструменти да разпознават политическа манипулация или да бъдат разобличавани.

Кратката памет е покана към катастрофа, а забравата е сигурна смърт.

Мирната революция, която е нужна и опасността, ако бъде пренебрегната

България трябва да осъществи мирна революция — революция на паметта, прозрачността, справедливостта, институциите, гражданското участие. Това е единственият морално възможен път. Но историята е категорична, че обществата, които избягват истината, рано или късно плащат цената за своята забрава и къса памет. Гражданска война не е желан сценарий, не е нещо, което трябва да се предсказва или призовава. Въпреки всичко е потенциален риск, който възниква в общества, където натрупаната несправедливост се оставя да “ферментира” под повърхността. Това предупреждение не е заплаха — то е исторически урок. И заради това се иска смелост, която до голяма степен липсва. Реформирано бъдеще няма да дойде от следващите избори и поредни нефункциониращи правителства. Ще дойде от десетилетия работа осъществена и изработена на гражданските събрания, от платформи за образование и памет, от трупане на опит и знание, от солидарността, от граждански институции, които не могат лесно да бъдат превземани, и които имат независим статут. Ще дойде от гражданите — не от съществуващите корумпирани мрежи. Последните трябва да бъдат компрометирани ежедневно, а действията им да бъдат стриктно документирани. Така най-лесно се изисква прозрачност и отчетност. България може да завърши прехода си — не от комунизъм към олигархия с авторитарен привкус, а от пленена държава към истинска имперфектна, но справедлива демокрация. Това става с доброволство, солидарност и ежедневен труд. В допълнение, в момента назрява етап, в които българската диаспора и гражданското общество в България имат шанс да започнат активна и организирана колаборация помежду си с поставяне на общи и осъществими цели. Това изисква огромен ресурс от време, средства, открит диалог, саможертва и компромиси в името на обща кауза за оцеляване.

Мирната революция започва с истината, продължава с организация и успява, когато мнозинството осъзнае, че държавата е тяхна отговорност, а не чужд отзвук наследен от сенките на миналото.