doubttrigger

Трагичната смърт на български служител на ООН в Газа, убит при израелски танков удар на 19 март 2025 г., трябваше да бъде сигнал за събуждане за българските лидери. Вместо това техният отговор е изпълнен със страхливост, неутралитет и нежелание да се изправят срещу суровата реалност на израелската агресия. Неуспехът на българските власти да заемат твърда позиция не само опозорява жертвата, но и увековечава цикъла на насилие в Газа, където невинни цивилни и хуманитарни работници плащат цената за безконтролни военни действия.

ООН потвърди, че ударът е извършен от израелските сили. Това накара организацията да намали операциите си в Газа, намалявайки международния си персонал с една трета поради нарастващите опасности, породени от израелските атаки срещу хуманитарни работници. Смъртта на български гражданин в този конфликт не е просто статистика – това е директна атака срещу самите принципи на хуманитарната дейност и международното право. И все пак, как реагира българското правителство? Премиерът Росен Желязков излезе със сдържано съболезнователно изявление, настоявайки за “разяснение” от Израел. Неговите коментари предполагат, че България е готова да приеме пренебрежителния отговор на Израел, че “не са били нанесени удари в този район в определеното време”. Вместо да отстоява истината и отчетността, нашето ръководство изглежда се задоволява с неясни уверения и “дипломатическо избелване”. Това не е дипломация – това е съучастие. Докато други държави, включително много в Европейския Съюз, започнаха да осъждат непропорционалните военни действия на Израел, макар и ограничени, България остава пасивен наблюдател, твърде пасивен, за да се противопостави на основен съюзник на Запада. Какво постига тази неутралност, освен да позволи по-нататъшно насилие? Защо България толкова се колебае да поиска реална отговорност, когато е убит един от собствените й граждани? Какъв сигнал се дава на собствените му граждани относно бъдещи инциденти? Това не е изолирано събитие. Военната кампания на Израел в Газа причини повече от петдесет хиляди цивилни жертви, насочи се към критична инфраструктура и умишлено възпрепятства хуманитарната помощ за открития затвор, в който Ивицата Газа е превърната в продължение на десетилетия. Към 25 март 2025 г. продължаващият конфликт в Газа от октомври 2023 г. доведе до значителни жертви сред хуманитарните работници и журналистите. Най-малко 337 хуманитарни работници са убити, включително 330 палестинци и седем чужденци. Този брой включва 251 служители на ООН – 247 от Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци (UNRWA), 33 служители и доброволци от Палестинското общество на Червения полумесец (PRCS) и най-малко 53 други хуманитарни работници, свързани с национални и международни неправителствени организации. Броят на убитите журналисти достигна най-малко 195.  Тези цифри подчертават опасните условия, пред които са изправени лицата, ангажирани с предоставянето на помощ и докладването в зоните на конфликт, като подчертават спешната необходимост от засилена защита и отчетност. Фактът, че сред жертвите е български служител на ООН, само засилва спешността от отговор. Хуманитарните работници работят под закрилата на международното право. Когато тези защити се пренебрегват безнаказано, това изпраща опасно послание: че военните сили могат да убиват хуманитарни работници без последствия.

Ако имаше политически и дипломатичен гръбнак, българското правителство можеше да действа решително по следния спекулативен начин:

Настояване за независимо разследване: България трябва да окаже натиск върху международните организации и самия Израел да проведе прозрачно разследване на атаката.

Публично осъждане на израелската агресия: Нашите лидери трябва да спрат да се крият зад неутралитет и ясно да осъдят нападенията срещу цивилни и хуманитарни работници.

Подкрепа за международните санкции: България трябва да се присъедини към други държави в застъпничеството за мерки за отчетност срещу Израел, включително целенасочени санкции.

Осигуряване на справедливост за българската жертва: Семейството на българския служител на ООН заслужава отговори и справедливост. Нашето правителство трябва активно да търси репарации и отчетност.

Мълчанието не е неутралитет – то е одобрение на статуквото. Като не заема твърда позиция, България сигнализира на Израел и света, че убийството на български гражданин (наред с други европейски и не-европейски дългосрочни партньори) не струва повече от няколко дипломатически любезности. Това ли е лидерството, което сме готови да приемем в критична ситуация? България има избор: да застане на моралната страна на историята или да продължи да бъде малодушен наблюдател на несправедливостта. Нашите лидери трябва да намерят смелостта да говорят истината и да действат по съответния начин, в противен случай те просто ще останат една страхлива правописна грешка зачеркната в последствие от страниците на историята.